Покриваш се с вълшебното наметало с надеждата орките да не носят някъде в себе си късче магическа природа. Бавно излизаш от скривалището си и се насочваш безшумно към прозореца. В стаята цари гробна тишина. Оркът е застанал с гръб към теб и за сега всичко изглежда спокойно.
Вперил поглед в спасителния изход, не забелязваш падналата на земята пуканка и кракът ти се озовава точно върху нея. Пуканката се смачка с тихо недоволство. Звукът е почти незабележим, но на фона на тишината отеква като трясък. Оркът се обръща рязко и се ухилва:
– Аха, значи тук си бил!
– Виждаш ме? – питаш изумено.
– Разбира се, че те виждам. Не всички орки са лишени от магическа природа – големият орк се озъбва свирепо. – Наметалото ти е безполезно срещу мен. Няма как да се измъкнеш!
– Ще видим – заявяваш смело и бързо обръщаш наметалото от другата му страна.
– Ах ти малка гадино! Къде изчезна!? Дръжте го бездарни нищожества – изкрещява оркът, – не му позволявайте да се измъкне! Хванете го веднага!